Запали ми вавилонска свещ

Защо уча езици? Инатливото досадно хлапе в главата ми казва:”Защото така ПЪК!!!”, тропа опърничаво по земята с крак и се мръщи с най-киселата си физиономия. Що за въпрос? За да разширявам хоризонтите си и да се обогатявам, за да имам достъп до повече информация, повече хора, защото докато бях още малка баба ми казваше, че езикът е прозорец към света блаблабла…..Клише, клише, клише…Ами,  какво да се прави, тези причини всички ги знаят, те са неоспорими и пределно ясни, но и безкрайно изтъркани. Те са моите, но и причините на всички други да учат езици. Защото всичко се върти около несъзнатото желание на хората да върнат света към състоянието му, описано в началото на мита за Вавилонската кула, когато всичко е било толкова глобално и универсално, че е имало само един всеприложим език, толкова прекрасно и идилично, че всички са се разбирали просто чудесно. Но всички знаем как завършва този мит и че човешката природа е несъвместима със съвършенството, че мирът в нашия свят не просъществува дълго и, отново ще визирам любимата си баба, пълно щастие няма. Абсурдът, такъв какъвто е описан от Камю във „Чужденецът” или във есето му „Митът за Сизиф”, представлява истинската човешка обреченост. С желанията и амбициите си строим и вием кули към небесата, докато някой или друг бог не ни сметне за нахални, напористи смешници  и не само ни събори кулата, но и случайно реши да създаде вместо един общовалиден език, стотици различни. Със сигурност лингвистите и филолозите не са големи фенове на мита за Вавилонската кула, но аз го харесвам, напомня ми на друг мит, свързан със сродните души. Според него някога хората са били кръгли същества, колкото и смешно да звучи, но пак съгрешили и Зевс ги наказал като ги разделил на половинки и ги проклел да се търсят цял живот, да се чувстват незавършени без прегръдката на другата си част. Та какво общо имат тези две истории? Хората тръгват от, така да го наречем, състояние на завършеност, на постигнат просперитет и благоденствие по един или друг начин, но заради алчността си биват наказани и прокудени в свят, където са обречени на постоянно търсене на откраднатото щастие, на своя своеобразен изгубен рай и това търсене винаги завършва с неуспех. Любопитството ни е проклятие и грях също колкото е и благословия, то ни тласка към безразсъдство или прогрес, но дали нагоре или надолу, винаги променя съдбата ни като група и като индивиди и като цяло внася драматичност и интрига в иначе безнадеждния ход на времето. Та, предполагам, че освен всичките клиширани причини, основаващи се до една на любопитството и желанието за успех, към езиците ме привлича и желанието не аз да се науча на и от езика, ами и езикът да научи от мен. Мечтая да придобия силата да съчетавам и да си служа с думите така изкусно, толкова красиво да мога да съграждам нови единици, нови изрази, да създам новия Дон Жуан, Бай Ганьо или Ромео и Жулиета, да си опитомя езика, да мога да се наслаждавам на любимите си Маркес и Пабло Неруда на испански така, както съм абсолютно влюбена в оригиналния Шекспир и един ден, може би, кой знае, и мен някой да иска да ме чете в оригинал на български . Защото това ме кара да се чувствам богата, опиянена и омагьосана, да потъвам в чудото на красивите думи, било то на български, английски, немски, испански или някой друг прекрасен език и ме кара да мечтая някой ден да мога да си създам свои.

Езикът е красив не само в комбинациите си, в литературните си съкровища, в смисъла си, но и в силуета си, в мистериозната си загадъчност. Един поглед върху стените на замъка Алхамбра в Гранада, изписани с поезия на арабски, ме накара да се влюбя и веднага да искам да  се науча бавно, лека полека да разгадавам безбройните му мистерии. И оттогава тромаво и без грация повтарям всеки ден цветове и числа, Добър ден! И Добро утро! на арабски в опит да стана по-добра от учителя си, приятеля ми от Египет и един ден, когато се завърна в замъка от мечтите си, да мога да си преведа думите, сред които обитателите му са живяли някога. И така едни на пръв поглед простички, макар и далеч не толкова лесни за научаване думи, се превръщат в мост през времето, те ме правят довереник на човека, съчинил ги, а и на този, който ги е изографисал на стената и ги е увековечил. Също като вавилонската свещ (дали случайно е наречена точно така?) от така любимата ми книга “Звезден прах“, която при запалването си те пренася през времето и пространството до момента и мястото, които си пожелаеш, така и езикът е своеобразна ваилонска свещ, начин за телепортация и преодоляване на времепространството, той ни прави суперчовеци (но не като супермен или Юбърменша на Ницше, не прескачайте толкова надалече).

И една последна, далеч не толкова философска причина да искам да мога да кажа поне „Здравей!” дори и на суахили, са, разбира се, усмивите. Когато можеш да кажеш дори една думичка на родния език на човека, на лицето му незабавно, в 99% от случайте изгрява една такава усмивка, заради която бих спрягала пусти глаголи по цял ден, само да мога да получавам тази усмивка от събеседниците си. Нелсън Мандела е казал, че ако говориш на някого на език, който знае и разбира, разговаряш с ума му. Но ако съумееш да разговаряш с него на неговия собствен език, тогава проговаряш със сърцето му. Много мечтая да мога да събеседвам със сърцата на хората, струва ми се, че това е  едно от най-красивите преживявания на света и не бих си позволила да го пропусна заради някакви си спрежения и граматики.

Езиците за мен са любов, те са алчност и любопитство за знание, егоистичната надежда да оставиш следата си у езика, та дори и само приятелите ти да те цитират някой ден, това пак би било постижение, те са мечта и магия за разкриването на загадки и мистерии, те са изкушение, усмивки и греховно щастие. Те ме карат да искам да извия кула от думи, прорязваща небето, та ако ще това да ме прави по- лекомислена и от вавилонците, да запаля свещ и да се отправя на приключение.

Забележка- Текстът не е редактиран от екипа на La Scuola.